|
УТРО
Отварям врати и прозорци. Нагоре
подхвърлям през тях ключовете.
Поканвам небесните луди простори,
забождам на входа си цвете.
Небето с усмивка сънлива засветва,
с прозявка във стаята влиза.
Балконът протяга и той парапети,
намята си розова риза.
Отнейде и глас на чешма тук долита,
звънящ с обичлива насмешка.
С метла и лопата някой злото насмита.
Хлапе цели слънцето с прашка.
Улучва! И сок портокалов потича,
залива лозя и панели;
антените слепва и кожата свлича
на сгради съмнително бели.
А вятърът търси напразно в тревите –
дъхът си студен е изгубил.
Тъй както когато се вдигнат мъглите,
загубвахме свойте заблуди.
Тъй както когато вратите разтвориш,
нахлуват при теб небесата
и както страха си когато прогониш –
към слънцето литва душата.
|
