Наградени творби

Първа награда за приказка - Юли 2008

Сътвори Дядо Господ света, па реши да се разходи из него, та да види как живеят хората. Преобрази се на белобрад старец и се спусна на земята. Спусна се от висините на един връх и се огледа. Ширна се пред него хубост невиждана: борове - цели в скреж, езера - сини като очите на дете. Заслиза от планината Господ и с всяка негова стъпка земята почна да става все по-хубава. Дърветата, усетили божията усмивка, заприличаха изведнъж на облачета. Зажужаха пчели. Оживяха горски поляни и полски ливади. А над земята закръжаха ята от щъркели, че то без тях как ще проплачат пеленачета. Хем се радва бог на своите рожби, хем си мисли дали всичко е сътворил, както трябва, затова продължи пътя си из белия свят.

Върви Дядо Господ, а сезоните се сменят. Порадва се той на жътвари, които хем жънат, хем пеят и му благодарят за златното жито. Позасмя се бог, че го тачат, па продължи пътя си. Настигна селяни, връщащи се от гроздобер, а те – уморени, но щастливи. Почерпиха го с грозде, па рекоха: ”Сполай на бог, че даде добро време тая година! “. Слуша Дядо Господ и сърцето му ще се пръсне от радост - хубав е светът, а човеците са добри, ей на – поканиха го на празник, зер българите обичат празниците. И докато се усети добрият старец, дойде Коледа. Запяха коледари. Зазвъняха камбани. А бог се разбърза към Горната земя, спокоен, че в света на хората всичко е наред. В този час Всевишният чу плач – в сламена колиба плачеха три сирачета, изтощени от глад и студ. Заклати смутено глава Дядо Господ – явно нещо бе сбъркано в света на човеците, щом в тая свята нощ ридаят деца. Реши бог да се намеси и да помогне на сираците. Влезе в колибата, а вътре до угасналото огнище трепереха три момченца. Помоли ги да се подслони при тях през нощта. Първо се окопити най-голямото момче, па рече:

- Добре дошъл, дядо, ала ще премръзнеш у нас.

- Ех, синко, в такава нощ стават чудеса. Да се помолим заедно и студът ще си иде.

Речено – сторено. Помолиха се децата и сърчицата им се сгряха, сякаш в огнището запламтя огън.

- Време е да поспим – рече Дядо Господ, - утре ни чака нов ден, хубав ден.

- Благослови ни, дядо, че никого си нямаме! – примоли се вторият брат.

И Дядо Господ ги благослови да са живи и здрави, да имат златни ръце и милостиви сърца и да помнят, че човек получава толкова, колкото дава.

- Аз, дядо, нямам какво да ти дам – рече най-малкият брат, па му целуна ръка. - Имам само обич.

Насълзиха се очите на бог и той тази нощ прекара в сламената колиба. На разсъмване остави до постелята на сираците кесия, пълна със злато, па пое умислен към Горната земя. Когато братята се събудиха, намериха жълтиците и заспориха какво да правят с тях. Най-малкият брат искаше да тръгне подир госта и да му върне забравената кесия. Вторият брат твърдеше, че старецът им е оставил дар, затова нищо не бива да връщат. Намеси се най-големият:

- Старецът е искал да ни помогне, без да ни обиди, затова с тези пари ще купим имот. Ще работим здравата. Като удвоим парите, ще си върнем дълга.

Така и направиха. Купиха земя и добитък и от сутрин до вечер работеха. Годините минаваха, но кесията трудно се пълнеше. Какво ще правят, ако собственикът й се върне и я потърси! Вторият брат се отчая и от сутрин до вечер само се молеше на небесата за помощ. Другите двама продължиха да се трепят на полето. Най-сетне дългът бе събран - жълтиците напълниха кесията. Големият брат не се успокои, а продължи да работи и в делник, и в празник. Напразно най-малкият брат го молеше поне на празник да не работят.

- Един лентяй вкъщи стига – отвръщаше големият брат и отново се втурваше да свърши нещо, подивял от страстта да печели. Парите се трупаха, но той не мислеше нито дом да прави, нито да си търси стопанка. Ядоса се, когато най-малкият брат си направи къщурка и си доведе невяста – весело тъмнооко момиче. Не отиде даже на венчавката – щял да пропусне времето за оран.

Всевишният търпеливо гледаше отгоре живота на братята, па реши, че е време да си потърси дълга. Слезе отново на земята. Първо се спря при втория брат- оня, дето се бе отдал на молитви, па рече:

- Синко, дай ми водица, че ида от много далеко и съм уморен!

- Остави ме, старче – отвърна момъкът, - не виждаш ли, че моля бог за помощ.

- Молитва от човек, които е сляп за мъката на близките си, не стига до небето - разгневи се бог. - Ти не откри светлината на доброто, затова живей до края на дните си в мрак !

Рече, па го превърна в къртица.

Когато бог се отби при най-големия брат и поиска вода и къшей хляб, получи нова обида:

- Не виждаш ли, че работя, старче. Аз на сватбата на брат си не отидох, че с тебе ли ще се занимавам! Я ми се махай от главата - да не грабна остена!

- Е, синко, ти така и не разбра, че човек освен ръце, трябва да има и сърце. Бъди благословен, докато си жив, да влачиш рало, а като умреш, да играеш на мегдана!

При тия думи най-големият брат се превърна във вол. Време бе Дядо Господ да посети най-малкия брат. Похлопа на вратата, като се престори на уморен странник. Младоженците му се зарадваха от сърце, зер той бе единственият им гостенин. Стоплиха го, нагостиха го. Поразтуши се с тях Дядо Господ. Поогледа се, па видя над огнището дъбова дъска. Тая дъска не бе обикновена, а изкусно издълбана. Вгледа се в нея бог, па видя себе си.

- Прощавай, синко - рече той. - Кой е този? Баща ти ли е?

Момъкът се разсмя, па отвърна, че това е спасителят, който му е дал топлина в най-мрачната нощ. Рече още, че отдавна го чака, за да му се отплати за стореното добро. И тъй като добрият старец все не идвал, младият човек издялал лика на своя спасител върху дъба, та да не забравя, че обичта топли повече от огън. Зарадва се бог, па благослови младото семейство да има дълъг и щастлив живот.

После Дядо Господ се върна в небесата и уреди живота на хората така – шест дни труд, а на седмия ден – празник, за да възвисяват хората душите си и да не се превръщат в добичета.

• Начало • За нас • Минало • Настояще • Предстоящо • Творчество • Контакти •