Наградени творби

Първа награда за приказка - Февруари 2009

Щом духна южнякът и подгони зимата, децата посадиха в училищния двор брезичка - мъничка, крехка. Стоеше тя на едно краче сред огромния двор и трепереше - плашеше се и от вятъра, който люшкаше клоните й, и от играещите с топка момчета. Край младото дръвче стояха високи дървета и с усмивка гледаха как то расте. Кестенът и липата махаха окуражително на брезичката, но тя не смееше да погледне към тях - приличаха й на великани. Като видя колко е безпомощно младото белокоро дръвче, елицата, растяща отсреща, реши да я заприказва. Разказваше й за слънцето и за дъжда, за пролетта и за ятата, които ще долетят от юг. А най-често разказваше за пролетния бал, когато дърветата обличаха красиви премени и танцуваха с южняка.

- Ех, как искам да имам зелена дрешка като твоята! Не само ти топли, а и ухае! - въздишаше брезичката, а елхата я успокояваше, че ще се сдобие с прекрасна рокличка, щом Слънчо затопли земята.

Слънцето слушаше двете приятелки от своята пухена постеля и като видя колко нетърпелива е брезичката, реши да й помогне. Показа огненото си лице и се засмя. От тоя ден в двора всичко се промени: люшнаха камбанки зюмбюлите и изпълниха въздуха с чудно ухание. После се появиха птичките и една лястовичка сви гнездо под стряхата на училището. От сутрин до вечер тя пееше за далечна чудна страна, а врабчетата я слушаха в захлас. Слушаше я и брезичката, но все не можеше да разбере какво му е хубаво да се обикалят далечни земи, щом тук има всичко: топъл дъжд и златно слънце, а и такава добра приятелка, с която може да сподели всичко. А елхичката слушаше търпеливо оплакванията й: че няма дантелена рокля като бадемовото дръвче, че в клоните й не жужат пчели и че кората й е петниста, а не е като на останалите дървета. И не само я слушаше, а казваше, че всичко ще се оправи.

Една сутрин брезичката се събуди и видя, че предсказанието на елхицата се бе сбъднало. Клончетата й бяха покрити с листенца - нежни, златисто-зелени и лъскави като коприна.

- Виж, елхичке, виж! И аз имам зелена дрешка като тебе! - зашепна щастливото дръвче, а елхицата протягаше към нея зелени длани, за да й се порадва.

Скоро всички в двора се радваха на брезичката. Кестенът й пращаше поклон. Врабчетата се люлееха на клончетата й. Вятърът я галеше. Слънчо й пращаше най-сияните си лъчи. Дори хлапетата прекъснаха играта си и дойдоха да й се порадват, а едно от тях рече: "Нашата брезичка е най-хубавото дръвче в двора". Най-сетне брезичката бе щастлива - не само я бяха забелязали, но я намираха красива.

Дните минаваха - едни радостни, други изпълнени с раздразнение. Дразнеше се брезичката, че не ухае като люляка, страдаше, че не я обичат пчелите, както обичат липата. Само тихият шепот на елхата я успокояваше. А когато хлапетата окършиха клоните на липата, дори се зарадва, но не посмя да си признае, за да не я помисли приятелката й за зла и завистлива. Тогава с кого щеше да си приказва в лятната горещина. Докато децата бяха във ваканция, само разказите на елхата я спасяваха от скуката - разказваше й за снега и за някакви странни човеци с нос от морков. Брезичката не знаеше какво е сняг, но не питаше, за да не изглежда смешна, а само кимаше със зелената си глава.

Отиде си лятото и дните станаха по-къси и по-хладни. Лястовичката литна към своя вълшебен юг и отведе със себе си гласовитите си рожби. А децата се върнаха и дори един пакостник се опита да я нарани с нещо остро, но елхичката протегна към него длани и така го избоцка, че той се отказа да мъчи белокорото дръвче.

Една сутрин брезата се събуди от цвъртенето на врабче:

- Погледнете брезичката!- писукаше врабецът.- Прилича на царица!

Брезата се огледа и не повярва на очите си - цялата сияеше. За такава премяна тя не бе дори мечтала, нека сега да й завиждат окършената липа и погрознелият люляк. Дори кестенът не можеше да се мери с нея по хубост.

- Елхичке - провикна се брезата, - Виж ме! Имам нова златна рокля! А ти докога ще носиш тоя прашен бодлив кожух?

Елхата нищо не отвърна, а само обърна настрани обиденото си лице. Не очакваше такива думи от приятелката си. А брезата, замаяна от неочакваното щастие, не забеляза дори, че елхицата е наскърбена. Белокората красавица имаше друга грижа - как да опази златната си рокля. Тя забрани на врабчетата да я доближават. И не спираше да се хвали с новата си премяна:

- Толкова съм красива, толкова съм златна, че и Слънчо не може да се мери с мен по хубост!

Чу я слънцето, обиди се на самохвалката и се скри. А брезата не спираше с хвалбите. Вятърът се ядоса, наду бузи и зафуча. Дъхът му попари тревите, а златната премяна на брезата се разхвърча на хиляди дрипави парченца. От хубостта на брезата останаха само голи клони. Нещастната самохвалка затрепера от гняв и от студ, но вече нямаше кой да я утешава. Елхицата си говореше с врабчетата. Криеше ги от вятъра с бодливото си кожухче, а те й разказваха какво става в града.

Заваля сняг и децата съвсем забравиха за брезата, а наобиколиха елхата. Тя им даде шишарките си за някакъв празник - брезата не разбра какво точно ще празнуват, пък и нямаше кой да й каже. После хлапетата направиха сред двора снежен човек, но и той не говореше със самохвалката. Дори вятърът я подминаваше сърдит. Премръзнала и изоставена от всички, брезата затрепера от мъка и срам.

- Не тъгувай, брезичке! - прошепна неочаквано елхата. - Опитай се да поспиш. А напролет отново ще имаш рокля от зелена коприна.

- Защо говориш с тая самохвалка? - изцвъртя един врабец. - Та тя те обиди. Не заслужава да има приятели, защото не обича никого.

- Да й простим, Врабчо! - отвърна елхата. - Коледа е! Да й простим, защото е мъничка и още не знае, че за да имаш приятели, трябва да ги обичаш, както обичаш себе си.

- Простете ми, че бях толкова глупава! - прошепна брезата, а после успокоена заспа.

• Начало • За нас • Минало • Настояще • Предстоящо • Творчество • Контакти •