Наградени творби

Първа награда за приказка - Август 2008

Знаете ли защо морето е солено? Не?! Седнете тогава на морския бряг и попитайте вълните. Те ще ви разкажат приказката за принцеса Дъжделина…

Някога, някога, когато морето не съществувало, имало само суша и небесна синева. Господар на небесния простор бил всемогъщият цар Облак. Той имал дъщеря – чудната хубавица Дъжделина. Заради нея Слънчо изгрявал рано-рано, та да се радва на хубостта й. Заради Дъжделина птиците се издигали високо-високо и пеели песни. Видял вятърът красавицата и я поискал за жена, но цар Облак не искал и да чуе за него – как да даде чедото си на скитник. Но вятърът не се отказал от намеренията си и всяка нощ свирел на флейта. Чула тъжните му песни Дъжделина и се влюбила в музиканта. Напразно цар Облак я увещавал, че вятърът е нехранимайко, на когото не може да се разчита, Дъжделина си знаела своето: “Вятърът е добър и обичлив! И ще му стана съпруга.”

Една нощ, когато музикантът довел под прозореца на принцесата цяло ято птици да й пеят, Дъжделина напуснала бащиния си дворец. Станала невяста на вятъра без благословията на цар Облак. Отначало всичко с младоженците било наред – обичали се и били щастливи. Родили им се къдроглави облачета. Дните минавали и грижите за дома и за облачетата пиели силите на Дъжделина, а вятърът така и не забелязал, че усмивката й изчезнала. От сутрин до вечер той свирел и все нямал време за съпругата си – ту трябвало да води птиците на юг, ту трябвало да присъства на карнавал в гората за последния танц на листата, ту пеел на снежинките… Опитала се Дъжделина да го задържи вкъщи поне за Коледа, а той сърдито изфучал, че му пречи да си върши работата.

Времето минавало, а вятърът все нямал време за Дъжделина и за децата. Ядосал се цар Облак. Решил да накаже безотговорния си зет и да си върне дъщерята. Разразила се страшна буря. Цар Облак замятал огнени копия и едно от тях подпалило дома на вятъра. Облачетата се подплашили и се пръснали по целия небосвод. Дълго чакала Дъжделина децата си, а те все не се връщали. Нещастната майка плакала дни и нощи, а от солените й сълзи се родило морето. Най– сетне вятърът се стреснал. Музиката му не могла да спре горчивите сълзи на Дъжделина и той тръгнал да търси децата си. И до днес обикаля света, но все не може да събере всички облачета. Молела се Дъжделина да се върнат децата й, но те били вироглави като майка си и не искали да знаят за мъката й. Станали скитници. А може би те не искали да се върнат в дом, където родителите не се разбират…

Това ми разказаха морските вълни за Дъжделина. Ако не ми вярвате, опитайте вкуса на морската вода – солена е, както са солени сълзите. Или послушайте шепота на вълните. Ако не разбирате думите им, допрете до ухото си ей онзи рапан и той ще ви каже, че човек трябва да почита родителите си, за да живее добре на този свят.

• Начало • За нас • Минало • Настояще • Предстоящо • Творчество • Контакти •