Начало           Свържете се с нас     


Творчество



Споделете във ФБ

Намерете ни във ФБ




Наградени творби

Първа награда за приказка - Септември 2008

НЕ УБИВАЙ!
 
Приключение в прокълнатата къща
от Бисерка Алексиева

Няма по-скучно нещо в лагера от времето, определено за следобеден сън. Цели два часа като пенсионери, вместо да играем - нанкаме. На всичко отгоре - жега! Задушно и мрачно - ще вали. Кой нормален човек може да спи в такова време? В такова време нормалните хора се къпят във вира, а ние ... Ние се пържим заради дневния режим. Заваля! Заваля като из ведро! Сега пък няма да ни пускат в гората, та да не се простудим. Класната, каквато е паника, все измисля нещо: в пещерата било опасно, в реката - може да се удавим, в гората - да се изгубим ... И това ако е живот! Да я пита човек защо ни доведе на лагер. По-добре да си бях останал вкъщи! Блесна светкавица. После изтрещя гръм, та чак прозорците звъннаха.

- Ех, че временце! - мърмори Митко - съседът ми по легло.

- В такова време Натамията се пробужда - обади се Професорът.

Той винаги знае - да се чуди човек кога успява да научи всичко. И какво е това, дето се събужда по време на буря? Професорът не ни оставя да се чудим, а уточнява:

- Натамията е запустялата къща. Не сте ли я видели? На брега на реката е. Прилича на замък. Цялата е обрасла с бръшлян ...

- Ти за съборетината ли говориш? - питам го и ме е яд, че пак иска да се изфука колко знае. - Събуждала се! Професоре, ти да не превърташ от жегата?

- Нищо ми няма. Дядо Ванко каза, че ...

Дядо Ванко е лагерният пазач. Голям сладкодумник е.

- Е, какво каза пазачът?

- Някога тук бил чифликът на богат турчин - Чалък Ахмед. - зашепна Професорът.- На другия бряг на реката имало селце. Иржана се казвало. Ахмед харесал девойка от селото. Викали я Милева. Грабнал момата и я отвлякъл в чифлика си. На другия ден от Иржана изчезнал и момък - Стоян. Станал хайдутин. Майката на Милева плакала, плакала… Поболяла се от мъка. Лекували я врачки и баячки, но не могли да я излекуват. После болестта тръгнала от къща на къща - зачернило се селото. Казвали, че тази болест броди заради Милева. Преди да умре, Милевината майка извикала свещеника. Заклела го да анатемоса чифлика на Ахмед. Повел попът селяните, проклели турчина, проклели и Милева. А клетвата била страшна - да не си намери място отвлечената българка ни на земята, ни на небето. Почнали да викат на къщата Натамия - прокълната.

- И какво като е прокълната?- намеси се Митко, но Професорът не му отвърна, а продължи да разказва:

- Минало, що се минало, и клетвата се сбъднала - реката донесла трупа на Чалък Ахмед. Разтичали се в чифлика да погребат господаря, а над къщата закръжил гарван. Заграчил и пуснал в двора човешка ръка. Познала ръката Милева. Познала я по пръстена. Била го дала някога на Стоян. Стояновата ръка донесъл гарванът. Дали е донесъл и болест, не знам, но за три дни мор погубил всички в чифлика. Погубил и Милева. Дядо Ванко казва, че душата й не могла да отиде на оня свят, а се скита по тия места. При буря се чува гласа й - плаче за Стоян, а хората казват, че Натамията плаче.

- Бабини деветини - отсече Митко.

- Истина е. Дядо Ванко не лъже.

- Аз пък казвам, че са пълни глупости - не се предаваше Митко - Няма прокълната къща, а и е пълна лудост да проклинат някого, че се е оженил!

- Да проверим тогава, щом не вярваш - отвърна Професорът.

- Как да проверим? - не се сдържах и аз. - Класната няма да ни пусне в тоя порой.

- Няма да я питаме - рече Митко. - Ще се измъкнем през прозореца. Тя изобщо няма да предположи, че в тоя дъжд ще напуснем лагера. Ще тръгнем нагоре по реката.

За измъкване - измъкнахме се от лагера, даже дядо Ванко не ни усети, но никак не бе лесно да вървим в дъжда към прокълнатата къща. Небето трещеше и ни заливаше с вода. Тъмни вади шуртяха и се вливаха в реката. Как се върви с джапанки през кални потоци! На всяка крачка се хлъзгам и цопвам в тинята! А и тия светкавици ми действат на нервите. Не! Не, че ме е страх, но Професорът непрекъснато мърмори, че дърветата привличат гръмотевиците.

- Стигнахме - прошепна Митко и като се ослуша добави. - Видя ли, Професоре, че това си е най-обикновена съборетина и въбще не е свърталище на плачещи призраци?

Още не изрекъл това и небето изтрещя. Дървото до нас се подпали.

- Млъкни, ядоса призраците - сопна се Професорът. - По-добре да влезем в къщата.

Напразно се опитвах да ги разубедя. И двамата бяха полудели - искаха да влезем в тоя змиярник.

- Като те е страх, стой навън, пъзльо! - рече Митко и се запромъква през буренака към прокълнатата къща.

Фукльо! Винаги се прави на важен. Ако ще да пукна от страх, ама няма да остана навън - после целият лагер ще ми се смее. Спогледахме се с Професора и тръгнахме. Нещо остро опари краката ми. Коприва! Кой ти гледа копривата! Кованата порта пресипнало изстена зад нас.

- Вижте - изшътка ни Митко, - прозорчето към двора е счупено. Ще влезем през него.

Той се намъкна през зеещия в тъмното отвор. След него тръгна Професорът, но се заклещи на рамката и запъхтя като локомотив. В тоя миг нещо се обади - изплака жално и протяжно. Професорът тупна вътре, като ме дръпна след себе си.

Хлътнахме в някакво мрачно помещение. Замириса ми на дим, но Митко се изсмя:

- Глупости! От страх и Баба Яга ще ти се привиди! На тебе все ...

Митко не успя да довърши. Чу се как тялото му тупна и се търкулна някъде под нас. Нещо изстена, като че ли изплака. Сърцето ми затупка:

- Мите, къде си?

- Тук съм, паднах в някаква дупка.

- Това е отворът на мазата - прошепна Професорът и пипнешком заслиза.

Тръгнах след него и аз. Прогнилите дъски на стълбището заскърцаха. Митко пак изпъшка. Беше се блъснал в тъмното. В тоя момент над нас се чу тракане, сякаш се хлопна врата.

- Оживя, чувате ли! Къщата оживя! - зашепна Професора.

- Глупости, вятърът хлопа - отвърна Митко. - Ама и аз съм един глупак - навехнах си крака.

В тоя момент нещо изстена - протяжно, жално, смразяващо. Две зелени огънчета засвяткаха в тъмното. Професорът ужасен се притисна о мен. Отново се хлопна. Гредите над главите ни пропукаха - къщата оживя. Чу се суха кашлица. Затрептя светла ивица над главите ни. Заскърцаха стъпалата. Някой слизаше. Затворих очи ... Чу се дрезгав глас:

- Хей, юнаци, не посрещам гостите си в мазето. Качвайте се горе!

- Олеле! Призракът! - изпъшка Професорът, а аз стиснах ръката му ужасен и не смеех да си отворя очите.

- Идвате ли? - попита дрезгавият глас и се разсмя.

Какво толкова смешно има? Никак не е смешно! Да не говорим, че нещо меко се усука около босите ми нозе. Полека отворих очи. И кого мислите видях - чичо Христо, художника, дето цяла седмица рисува край лагера. В тоя момент край мен измяука коте - най-обикновено черно коте!

- Елате да се изсушите, че ще си има работа с вас лагерният лекар - смееше се художникът и хвърли в огнището цял наръч съчки.

От топлината на огъня ли, или от приказките на чичо Христо страховете ни изчезнаха. Само Професорът засърба чая и гузно зашепна:

- Излезе, че всичко е било лъжа ... Няма призраци ... И къщата не е прокълната ...

- Ех, момче, нищо не си разбрал. Какво по-голямо проклятие да изчезне цяло едно селище! Бог е наказал всички: и Ахмед, и Стоян, и селяните. Наказал ги е, защото са убили доброто в сърцата си. Не са зачитали вярата и любовта, а са ги погубили. Затова бог им е пратил грозната гибел…

- Е, поне хайдутинът трябваше да запази - не се сдържам аз. - Нали честта се измива с кръв?

- Твърде много кръв се е ляла по тая земя - отвърна чичо Христо. - Види се - отмъщението не може да върне нито обич, нито вяра. Затова старите хора казват - който нож вади, от нож умира.

Пламъкът заподскача в огнището, сякаш духът на старата къща потвърждаваше думите на художника.



Към началото на страницата

© 2008-2013, Варненска литературна школа за ученици - Всички права запазени Сайтът е изграден от BGpro.com