Наградени творби
Първа награда за приказка - Октомври 2008
НЕ ПРЕЛЮБОДЕЙСТВАЙ!
Златна вода
от Бисерка Алексиева
Златно. Всичко е златно – и слънцето, и сипеят, и брегът. Златна е и реката. А в тая река пере баба. Моята баба. Потапя дрехите в златната вода, после ги удря о речните камъни и около нея хвърчат златни прашинки. Цял златен облак.
- Бабо – питам я,- ще стана ли Златно момиче, ако се гмурна в златната вода?
Баба се смее и лицето й грее като позлатено.
- Бабо, разкажи ми пак за Златното момиче!
Баба не ме чува, защото водата започва да клокочи. Не, не клокочи, а разказва…
Разказва приказка. Слуша я дремещият бряг. Слушат я бъбривите върби, които поклащат зелените си глави и повтарят приказката:
- Имало едно време Иржана…
- Иржана?! Иржана ли? – любопитства едно птиче, което потрепва със златните си крилца над върбите, но те не му обръщат внимание и то се стрелва ниско над златната река.
- Коя е Иржана? – пита я златното пиле. Нали е още малко и глупавичко, та не знае.
- Иржана- отвръща реката, - беше село. Хубаво село. Гиздаво като млада булка.
Покривите му аленееха някога от дясната ми страна. Хе, там зад сипея имаше гора и къщичките се гушеха край гората. А в гората бродеха самодивите! Колко момци подмамиха с песните си. Колко овчари погубиха… Оцеля само Стоян – синът на баба Ружа билкарката. Левент бе Стоян. Левент и хубавец. А какъв свирец беше! Щом засвири, нозете сами играят. На празник свиреше, та млади и стари веселеше. В делник, като поведеше стадото на паша, пак свиреше, а гората му се кланяше и път му правеше.
Как ли не го мамеха самодивите: песни му пееха; хора край него виеха; подмамваха го към вировете, където се къпеха голи-голенички… Пустият Стоян се смееше и свиреше като полудял, а вилите-самовили се мятаха край него, трептяха със сребърни криле и играеха до припадък, но не смееха да го доближат, щото Ружа билкарката бе зашила в ризата му тинтява.
Нощем горските хубавици прелитаха над Иржана и се ослушваха да чуят къде има седянка. Имаше ли седянка, левент Стоян бе там – свиреше, та веселеше моми и момци. Гневяха се самодивите на селските девойчета, че всичките до една даваха китките си на Стоян. От яд вилите им пакостяха – попарваха с магия цветята в градинките, отвличаха бялото им пране. Крадяха и момичета, па ги правеха змейски невести.
Заради самодивите пострада и Рада – Стояновата изгора. Придумаха те Чупренския змей да я грабне от седянката. Открадна я той, па я отвлече в Чупренския балкан. Три дни плака Рада, три дни змеят горянин фуча и трещя из планината. После изкова железни цървули, па рече на Рада, че като ги скъса, ще я пусне да се върне в Иржана. От тоя ден хубавицата закрея – уж змеят само с малини я храни, а тя от ден от ден на ден отпада, та се наложи горянинът да проводи овчарче в Иржана, да доведе баба Ружа билкарката.
Отиде старицата чак в Чупренската пещера, та да види болната. Като зърна старата жена, Ружа заплака и заразпитва за Стоян. А билкарката напали огън, па зашепна нещо на Рада. Какво й е казала, не знам, но от тоя ден девойчето се привдигна, окъпа се в горското кладенче, сетне взе да бере билки. Бере билки и пее. После кладе огън и като засветат въглените, слага в жаравата железните си цървули. Щом желязото се нажежи до бяло, Рада пуска цървулите в кладенчето да се охладят. После ги обува и хуква нагоре през скалите към Змейовата пещера. Днес тъй. Утре тъй. В скалите към пещерата стана пътечка, а железните обувки най-сетне се скъсаха.
Ще – не ще горянинът трябваше да удържи думата си – да пусне Рада в Иржана. Но змеят не е вчерашен – реши да проводи момата до бащиния й дом, та да не й хрумне да избяга от него. Престори се на момък – хубав момък, но нослето му чипо, без ноздри. Тъй отведе Рада в Иржана. Радините братя сториха гощавка. Три дни ядоха и пиха. Три дни Рада биле вари. На третата нощ, когато виното замая горянина, младата жена го поля с билето, както я бе научила Ружа билкарката. Змеят изрева, засвятка с люспи и излетя през комина. От тогава – дали от гняв, или от срам – не се е появявал в Чупренския балкан. Пещерата му опустя и само пътечката през скалите напомня, че някога там е бил горянският дом.
А Рада… Рада стана невяста на Стоян. И от сутрин до вечер шеташе, та и баба Ружа билкарката видя радост и отмяна на старини.
Ех, че се ядосаха самодивите! Орел градушкар пратиха, че като плисна дъжд. Раздра се небето – три дни и три нощи валя. Снагата ми се наля и препълни речното корито. Как ли не се дърпах, но водите ми стигнаха чак до сипея и заляха крайните къщи на Иржана. А дъждът се лее като из ведро и светкавици като змии пълзят по небето. Баба Ружа разбра, че тоя дъжд не е от бога, а е от зли сили, дето им се зловиди любовта между людете, та затова пакостят. Разбра това старицата, па с хитрост надви злото – сложи насред двора брадва, обърната с острието нагоре, и пороят спря. После поръча на мало и на голямо да сади перуника, та бог да пази селото от зло и да не праща ни порои, ни гръмотевици. И засяха около Иржана перуники / ружи им викаха иржанчани/. Грейнаха перуниките като сини пламъци край селото и злото заотстъпва. Отстъпиха и самодивите. Отстъпиха, но не се отказаха да пакостят. Не можаха да простят на Ружа, че не им даде Стоян, а го задоми за хубавата Рада. Сговориха се да погубят селото, но бог не позволи да изчезнат иржанчани. Не позволи да тържествува злото и стори така, че да изчезне самодивската гора. А с нея изчезнаха и самодивите, щото бог не прощава на онези, които се опитват насила да се сдобият с обич. Оставя ги да живеят сам-саминки и не им дава дом с топло огнище…
- А какво стана с Иржана?- изцвъртя любопитното врабче.
- С Иржана ли?- разплиска се златната вода.- Ще ти разкажа друг път, че закъснях… Виж, Слънчо опря чело о планината! Време е да тръгвам.
Златната река се заизвива край върбите.
- Чакай! Къде хукна? - записука врабчето. – Кой ще ми разкаже за Иржана?
- Питай вятъра – отвърна златната река и хукна надолу.
Водата потъмня. Стана синкава… Така и не можах да стана златно момиче.
| 
