Начало           Свържете се с нас     


Настояще



Споделете във ФБ

Намерете ни във ФБ




Споделено

ДЕСЕТТЕ БОЖИИ ЗАПОВЕДИ И ЕВАНГЕЛСКИЯТ СЪВЪРШЕН НРАВСТВЕН ЗАКОН

Човешката душа е арена на непрекъсната борба между доброто и злото.

Първородният грях повредил човешката природа. Устояването в доброто при постоянното противопоставяне на злото станало равно на подвиг.

Но Бог вложил в душата на хората способност, която помага на човека. Тя се нарича съвест. Другото й име е глас Божий в човека. С този вътрешен нравствен закон разумният човек се издига над животните, защото може да различава доброто от злото.

Чудна е тайната на съвестта! Тя е независима от нас сила, която ни съди, когато грешим. Измъчва ни с угризения, за да ни доведе до покаяние.

Но случва се, човек да пренебрегне гласа на съвестта и да се насочи към греха. Тогава тази спирачка се оказва недостатъчна. Когато грехът се повтаря, съвестта се претъпява.

Затова още в Стария Завет Бог е дал на Моисей Десет заповеди за човечеството. Те стоят в основата на християнската нравствеността. Приличат на буквара, който учи детето на грамотност. Сочат ясно и разбираемо основните истини за доброто и за злото. Боговдъхновени са и укрепват съвестта - естествения нравствен закон у човека.

Първите четири заповеди са за отношението на човека към Бога, а останалите шест - за отношението на човека към ближния. Божиите заповеди са като десет лекарства за изранената от греха душа.

В Новия Завет те са заменени само с две заповеди. Те определят евангелския съвършен нравствен закон.

Попитан коя е първата и най-голяма заповед, Христос отговорил: Възлюби Господа, Бога твоего, със всичкото си сърце, с всичката си душа и с всичкия си разум! Тази е първата и най-голяма заповед. А втората, подобна на нея, е Възлюби ближния си като себе си! (Мат. 22:37-39).

Христос издига над всичко закона за любовта към Бога и към човека.

Да обичаш ближния като себе си е връх на любовта. Никой човек не желае да го лъжат, ограбват или клеветят. Следователно трябва и той да не лъже, да не краде, да не клевети. Това е просто и лесно за разбиране. Ако се приложи, изглажда човешките взаимоотношения, защото осъществява закона на любовта.

На първо място обаче е поставена любовта към Бога. Той е наш Небесен Баща, дал ни е всичко и заслужава да бъде обичан най-много. Това е естествено. И детето обича най-много родителите си, които са го създали и се грижат за него.

Бог е Любов! Този, който обича Бога, може истински да обича и ближния си. Връзката с Бога е благодатна. Той дава сили за любов и на слабия човек.

Любовта към Бога и към ближния е истинска, когато се изпълняват Божиите заповеди. Тези две прояви на любовта са свързани помежду си.

Като възвестил най-високия нравствен идеал, Христос не отменил Десетте Божии заповеди. Напротив, утвърдил ги, като разкрил дълбокия им смисъл. Те са еднакви, защото са откровение на Божията воля за човека.

Ще разгледаме Десетте Божии заповеди в светлината на Христовия нравствен закон за любовта към Бога и към ближния.

Първата Божия заповед

Аз съм Господ, Бог твой, …, да нямаш други богове освен Мене.

(Изход 20: 2-3)

Бог е необхватен за човешкия ум. Знаем за Него само толкова, колкото Той е благоволил да ни открие за Себе Си, колкото можем да поберем в нашето ограничено съзнание. С Него диша и живее нашата душа. Въпреки че Той е непостижим за нас, ние Го търсим и искаме да знаем повече за Него. Той е храна, питие и въздух за душата ни.

Никой човек не се наема да изпие целия извор, но пие от него, защото чувства жажда. Не може да изяде всички плодове на една овощна градина, но вкусва от тях с удоволствие, колкото може да побере стомахът му. Така е и със знанието за Бога.

В първата от Десетте Божии заповеди Бог казва: „Аз Съм”. Това значи, че Той е Личност. Много непросветени, като не могат да отрекат Бога, казват за Него: Има една сила. Но Бог не е сила. Той е Личност, с която можем да влизаме в молитвено общение. И електричеството е сила, но с нея не можем да общуваме. Бог е Личност, а човекът, сътворен по Негов образ и подобие, е също личност.

От знанието за Бога произтича и задължението да го почитаме. Понеже човека се състои от душа и тяло, то богопочитанието е двустранно: вътрешно и външно. Във вътрешното взема участие душата, а във външното - тялото.

Богопочитанието е съзнателно и благоговейно общуване на човека с Бога, на творението с Твореца. Вътрешното богопочитание е с молитвата, а външното богопочитание - с изповядването Му пред хората, с посещение на храма, с добри дела в името Божие.

Втора Божия заповед

Не си прави кумир и никакво изображение на онова,
що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята;
не им се кланяй и не им служи.

(Изход 20:4-5)

Човекът е сътворен по образ и подобие Божие. Това е неговото превъзходство над всички други творения.

Но грехът потъмнява богоподобния образ на човека. Гордостта го отдалечава най-много от Бога. Горделивият иска от хората да го почитат, да го славят, да му се кланят с думи и с поведение, забравяйки че само Бог е достоен за поклонение.

Дяволът учи човека на гордост. Самият той е паднал от гордост: поискал в безумието си, макар творение, да стане равен на Бога Творец. Така се отдалечил от Него. От завист дяволът иска да отдалечава и човека от Бога.

С лукавство дяволът научил човека да прави изображения на животни и хора от дърво, камък, метал, дори от злато и да им се кланя. Така го изкушава да почита него вместо Бога.

Затова във втората Божия заповед се казва, човек да не си прави кумир – изображение, което боготвори, на което служи и се кланя. Другото име на кумир е идол: лъжливо божество, което замества в съзнанието на човека Бога, Когото никой с нищо не може да замени.

Зад идолите винаги се крие демон. Преди Христа народите, с изключение на евреите, били многобожници. Те се кланяли чрез идолите на различни богове - демони. Принасяли им жертви. Специални служители, наричани жреци, чрез видимия идол извиквали неговия демон и гадаели съдбите на хората, което е голям грях пред Бога. Всяко гадаене е демонско дело и „гнусно” пред Бога. (Втор. 18:10)

Третата Божия заповед

Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.

(Изход 20:7)

Подчинените се отнасят с уважение към началниците си. Това не е унижение, а вежлива обноска, приета като правило за поведение в обществото. Отдава се почит на старец, на родители, все от благоприличие.

Човешкото земно битие има начало и край, а Бог е безначален и безкраен. Това, че Той е вдъхнал на човека безсмъртна душа, която да взема участие в Неговата вечност, е по-великата Му милост.

Ако е благоприлично да се уважава името на земния смъртен, то колко повече, помнейки голямото разстояние между човека и Бога, трябва да се отдава почит на Божието име. При това Бог е наш Благодетел, Всеподател, Изкупител и Спасител.

Ангелите, които Го славословят на небесата, закриват в свещено страхопочитание лицата си пред Него (Ис. 6: 1-3), а хората си позволяват понякога напразно да споменават името Господне в шеги и да Го хулят. Това е тежък грях!

Навик е, Божието име да се използва с възклицания при ежедневни разговори. С това Го поставяме в праха на нашето греховно ежедневие. Още по-страшно е, когато Го включваме в непристойни вицове. Божието име е огън, който изгаря недостойните. Като го изговаряли с вяра и благоговение, апостолите гонели бесове.

Спрямо името Божие човек греши и с ропот: оплаква се, че Бог го е забравил, а към другите благоволи. Обикновено човек смята, че не е по-грешен от другите. Това е направо съд спрямо Божията правда. Такъв човек забравя, че изпитанията му може да са за други грехове и целят очистване на душата. Бог е милостив, иска да избегне вечното наказание в отвъдния свят чрез временно наказание в този свят.

Четвъртата Божия заповед

Помни съботния ден, за да го светиш:
шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи,
а седмия ден е събота на Господа, твоя Бог.

(Изх. 20:8-10)

Почивката е природен закон. Дърветата принасят плодове през лятото, през есента листата им окапват, зиме почиват, а през пролетта отново разцъфват. И човек се изтощава физически, като работи цяла седмица. Умът му също се уморява от интелектуалния труд. Разумно и целесъобразно е да има неделна почивка.

Четвъртатата Божия заповед проявява топла отеческа грижа и любов към нас. Всичко, което Бог е наредил на човека, е за добро. То е напомняне, че човек трябва да се грижи не само за тленното тяло, а и за безсмърната душа. В неделя, избрана за почивка, християнинът отлага грижите за тялото, за да се погрижи за душата си.

Говори се за съботна почивка, а не за неделна. Всъщност думата “събота” на еврейски означава почивка, празник. Християнската църква е установила неделята за почивка, защото тя е денят на Христовото възкресение.

Неделята е ден Господен. Тя е празник Божий. Затова трябва да се посвети на Бога. В заповедта се казва, че този почивен ден трябва да се помни. Помни се винаги нещо важно. Бог отделя неделята от другите дни през седмицата. Другите дни са посветени на дела за нас, а този ден – за дела на Господа. Напомня се още, че този ден трябва да се свети, да се посвети на Създателя. Бог иска това не за Себе Си, а за душата на отделния човек, който в делничните дни и да желае, не може да отдели специално време за духовни занимания. Той обаче се нуждае от благословението на Господния ден и Бог отечески му го дава.

В неделя се изисква въздържание от обикновени трудове, но това съвсем не значи безделие. Единствените дела, достойни за празника на Господа, са делата от любов и милосърдие: да се посети болен, да се помогне на беден, да се утеши скръбен ... Това е богоугодно.

Християнинът не е роб на буквата. Той знае закона за любовта, който е закон за свободата. В Господния ден може и трябва да се прави добро на нуждаещите се.

Петата Божия заповед

Почитай баща си и майка си,
за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.

(Изх. 20:12)

С нежна тревога птицата пази малките си пиленца в гнездото. При опасност разперва криле, готова да се пожертва за тях. Носи им храна и я поставя в човчиците им. Тази жертвена грижа виждаме дори при дивите зверове, а при човека, надарен с разумна душа, отношенията между деца и родители са дълбоко осмислени. Бог ги е поставил в най-тясна връзка, така че да милеят един за друг. Жертвите на родителите за децата са много и големи, защото те ги отглеждат, хранят, възпитават. Затова детето е длъжно да уважава своите родители. Но не всяко дете се отнася, както подобава, към своите родители и оправдава грижите им. Така се случва поради повредената природа на човека. За да не се нарушават добрите отношения между деца и родители, Бог е дал специална заповед, децата да почитат родителите си. Той не е казал децата да обичат родителите си, а да ги почитата, защото обичта е в самата природа като дар от Бога. По-лесно е да обичаш, отколкото да уважаваш и да почиташ на дело.

Почитта към родителите изисква децата да им помагат, когато остареят или се разболеят. За жалост се срещат изоставени родители, за които децата им не се сещат. Болката е още по-голяма, когато има обиди и оскръбления. Неблагодарното дете, станало вече голям човек, забравя, че не може да се издължи за грижите, положени за него, за безсънните нощи, когато майката е бдяла над него, за недоимъка на бащата, когато е жертвал всичко, за да го облече, нахрани и изучи.

Горчивата дума на милия син или дъщеря не се забравя. Тя предизвиква сърдечна рана, за която няма лекарство. Една топла дума на признателност радва родителското сърце повече от всички почести, получени за високи заслуги.

Шестата Божия заповед

Не убивай!

(Изх. 20:13)

Животът е велика тайна и голяма скъпоценност, защото Бог, Който го е създал, е безкрайно велик. Човекът участва в тази тайна с тялото и със своя безсмъртен дух, устремен към небесата.

Никой няма право да гаси пламъка на живота освен Твореца Бог. За да огради живота от заплахата от унищожение, Той е изрекъл заповедта: “Не убивай!” Тя е кратка, но човешкият грях я е разширил много.

Тъй като човекът е тяло, дух и душа, то убийството е физическо и духовно. Животът на хората е Божия собственост.

Падналият човек обаче си позволява правото да извършва страшния грях на убийството. След грехопадението, още преди да дойде естествената смърт, Каин убил своя брат Авел. И оттогава човекът посяга на живота на своя ближен.

Този страшен грях вършат тези, които в лична разпра не могат да обуздаят гнева си. Той прераства в ярост. Тогава се помрачава умът и злобата се излива. Убийството е пределен израз на човешката злоба.

Има и невини убийци: порядъчни хора, които не са мислели да посегнат на живота на другия, но поради нещастно стечение на обстоятелствата, против волята си са станали причина за смърт. Неволното убийство е повече нещастие, отколкото престъпление. Но и за него църквата предвижда наказание за изкупуване на вина.

Има и т. н. “лека смърт” – евтаназия: съзнателно прекратяване на живота на тежко болен с медицински средства, за да не се мъчи. Но дори случаят да е безнадежден, никой няма право да отсича последната нишка на живота освен Бог. Безпределно ясно е, че причиняването на “лека смърт” не е човеколюбие: земният живот на човека е само миг в безкрая на времето, но този миг определя вечната му участ в отвъдния свят.

Убийстовото е тежък грях, но самообийството е още по-тежък. Към всеки убиец обикновено се изпитва отвращение, но към убиеца Бог може да прояви милост, като запали в сърцето му огъня на съвестта, която води до покаяние и спасение. Към самообиеца Бог не може да прояви милост, защото той сам си е отнел възможността за покаяние. Той е извършил смъртен грях, а след смъртта покаяние няма.

Няма разлика и между убийство и убийство на дете в утробата на майка – аборт. Още от момента на зачеването започва да се образува жив организъм, който носи всички скрити възможности за развитие. Още в този момент заченатият плод е личност. Най-подлото убийство е убийството на беззащитен. При аборта невинното дете се наказва с най-мъчителната смърт: разкъсване на части. Много майки не съзнават, че абортът е садистично дело.

Духовно убийство.

Физическият убиец отнема на човека най-ценното земно благо – живота, а духовният убиец причинява смърт на душата и отнема неизмеримо по-ценното небесно благо на човека - вечния живот в отвъдния свят.

Повечето хора смятат, че нямат грях спрямо шестата Божия заповед, защото никога не са убивали, а не осъзнават съблазняването например като духовно убийство. Съблазняването е примамване към нещо, което изглежда хубаво и приятно, а всъщност е грях. Ева се съблазнила да вкуси от забранения плод, с надежда че ще стане мъдра, а извършила най-голямото безумие, като повредила душата си. В живота съблазните са много - на улицата, на работа, в увеселителните заведения, дори в църквата.

Седмата Божия заповед

Не прелюбодействай!

(Изход 20:14)

Бог дал още в Стария Завет заповедта да не се прелюбодейства, за да укрепи семейната връзка между мъжа и жената. Тогава престъпилите тази заповед се наказвали най-строго - чрез убиване с камъни.

В Новия Завет, във времето на благодатта, тази строга мярка не се прилага, защото не човекът, а Бог ще въздаде всекиму според делата.

Докато в заповедта „Не убивай!” Бог предпазва от унищожение създадения живот, то тук пази от оскверняване изворите на земния живот - семейното огнище. Тази забрана цели да запази достойнството на човека, за да не си отиде от сърцето скъпоценната Божия благодат, която не се задържа там, където има греховен мрак.

Печалната последица от блудния грях е отдалечаването от Бога. Така постепенно се убива вярата и неизбежно идва духовната смърт.

За предпазване от този тежък грях трябва да се държи будна съвестта, която е глас Божий у човека.

Блудният грях е разпътство пред законния брак, а в прелюбодеяние се провиняват семейните хора. И при двата гряха има тежки последици. Докато разбойникът ограбва другите, то разпътният ограбва себе си. Той сам похабява здравето, младостта и живота си, като над всичко изгубва вечното си спасение.

Осмата Божия заповед

Не кради!

(Изход 20:15)

В Рая Адам и Ева се радвали на всичко, което Бог сътворил за тях. Били толкова чисти по душа, че не се сещали да кажат: това е мое, а другото е твое! Животът им протичал мирно, а близостта им до Създателя ги правела блажени.

Духовната им природа се повредила, когато съгрешили. Греховните наклонности ги увличали с голяма сила. Егоистичното чувство потиквало всеки от тях и потомците им да мислят най-вече за себе си, а по-малко или никак за другия. Егоизмът ставал все по-властен и човекът взел да трупа повече земни блага, отколкото му трябват. Стигнало се дори до присвояване на чуждото. Тогава за да ограничи злото, Бог дал заповедта „Не кради!” С нея Той осветил собствеността като неприкосновена. Ако чуждо влезе в дома ти, то не става твоя собственост, защото за придобиването му не си положил труд. Затова и откраднатото не е благословено от Бога.

Кражбата е грубо присвояване по незаконен начин на чужда вещ от ближния или от обществено имущество. Подтикът е стремежът към бързо и лесно обогатяване. Тази силна страст може да овладее не само бедния, но и богатия, който има предостатъчно, но това не го удовлетворява.

Ако грехът на кражбата се повтаря многократно, става навик и човек може да заболее от клептомания - ненаситна склонност към кражба. Тогава болният краде дори без нужда, защото кражбата му носи някакво тъмно удоволствие.

Крадци са не само тези, които са разкрити и отиват в затвор. Има много разновидности на кражбата, които падналата човешка природа почти оневинява. Измамата например е чиста кражба. Този, който продава развалена стока, или налива в млякото вода, или си служи с неверни везни, краде, макар прикрито.

Деветата Божия заповед

Не лъжесвидетелствай против ближния си!

(Изх.20:16)

Като лъже, човек се опитва да свидетелства против истината и с това помрачава Божия образ в себе си. Лъжата е противоестествена проява. Това най- добре проличава при безхитростното дете. Когато излъже, изпитва стеснение и срам, лицето му поруменява. То е неспокойно и само се издава. А вълнението дори от една лъжлива дума показва, че лъжата е нещо нередно, греховно.

Още по-голям грях е лъжесвидетелството. Той се извършва, когато човек е изправен пред съда да свидетелства за истината, за да възтържествува справедливостта. Всъщност лъжесвидетелят потъпква справедливостта, като скрива съзнателно истината. Престъплението е голямо, още повече, че призвания е дал клетва да говори истината.

Лъжата е под достойнството на човек. Християнинът не бива да лъже и когато това не вреди на никого, дори на шега. Тогава се губи доверието, което определя добрите отношения между хората. А без взаимно доверие животът става студен и дори невъзможен. С доверие човек отива при лекаря, купува, продава.

Затова няма „благородна лъжа”, както някои твърдят. Щом е лъжа, тя е зло. Лъжата понякога носи непредвидени последици, които объркват живота.

Докато при лъжата има изопачаване на истината, то клеветата е разпространяване на измислици, за да бъде опозорен ближният.

Лошите последици от клеветата са много. Клеветникът лъже, което е грях. Той опозорява ближния, като потъпква Божията заповед за любовта. Накрая идва грехът на злорадството, което прераства в озлобление. Клеветата опустошава много души.

Десетата Божия заповед

Не пожелавай дома на ближния си;
не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му,
нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му,
нито никакъв негов добитък - нищо, което е на ближния ти!

(Изход 20:17)

Всеки носи в себе си един видим и един невидим човек, защото е тяло и душа. Обикновено близките съдят за човека по думите и по делата му, в скритите движения на сърцето никой не може да проникне освен Бог.

Никой човешки съд не е осъдил някого за престъпни желания, ако не са изявени. Но Божият съд по своята всеобхватност чете мислите и чувствата, които раждат желанията. Те от своя страна определят делата, а от тях зависи вечната участ на човека.

Всяко греховно желание е противно на Бога и на любовта към ближния. Не само лъжата, кражбата и убийството са грях, но и желанието да се извършат. Човек е истински праведен, когато е вътрешно чист.

Не пожелавай, значи не завиждай! Завистта се определя като скръб поради благополучието на ближния. Това е грубо нарушаване на повелята на Спасителя да обичаме ближния и дори враговете си. Отплатата за този тежък грях е жестока. Докато останалите грехове носят някаква радост, макар и нечиста, завистта още с появяването си причинява скръб. Всички други духовни страсти рисуват във въображението някакви привлекателни перспективи, а завистта и това не прави. Завистливият безумно насочва острието на меча срещу себе си, занимавайки постоянно мисълта си с дарбите на другите. Той не мисли за себе си. Занемарява своите дарби и така се отдалечава още повече от всеки успех в живота.

Стойка Димова - богослов и преподавател в школата „Православни християнски традиции и ценности” на Общински детски комплекс, Варна

 



Към началото на страницата

© 2008-2013, Варненска литературна школа за ученици - Всички права запазени Сайтът е изграден от BGpro.com